И ето че се озовах в болница. Не е като да съм попаднала тук инцидентно – след катастрофа с влак, например, но въпреки това всяка хоспитализация е голям стресор, който може да отключи различни непривични емоционални състояния. При мен емоцията премина от еуфория (заради победата на Германия на финала и внезапното ми влюбване в Нойер) до сковаващ страх при мисълта, че ще прекарам следващия месец на патерици и с шина на крака, за да даде време на закърпените ми коленни кръстни връзки да закрепнат.
След само четири часа сън, трябваше да тръгнем за София в познатия от предишни постове тричленен състав – Тилко Канаферов, сестра ми и аз – още в шест сутринта. Успяхме да пристигнем навреме в частната болница въпреки, че както Тилко се изрази, „лапнахме опашката на пернишката змия“, визирайки факта, че преди Владая се вляхме в потока от колите на трудолюбиви перничани.
Минах на рентген, взеха ми кръв (ПАК) направиха ми ЕКГ, обръснаха ми крака (трябваше да помоля и за бразилска кола-маска!), дадоха ми нощница за еднократна употреба, която се завързва на гърба, и ме държаха гладна и жадна до 1 следобяд, когато ми дойде редът да ме метнат на операционната маса. Анестезиологът ме направи на хилка за федербал от дупчене със спринцовката, докато ме улучи между четвъртия и петия прешлен, за да ми сложи епидурална упойка. Докато ми шиеха връзките и ми нагласяваха пластините, следях всичко което се случва в клетото ми коляно на екрана и беше все едно да гледаш Discovery Science нa HD. Трябваше само да поръчам да ми донесат пуканки и бира. Но вместо това ми връчиха болничната сметка – 3000 лева. А това определено не се преглъща така лесно като пуканки с бира.
Опаковаха крака ми в ужасяващо грозна бяла шина; изпод превръзката излизаше тръбичката на дрена, по която се отцеждаше кръв от коляното. Who is now sexy in white?
Съквартирантката ми в болничната стая е към 70 и няколко годишна софиянка-реститутка, бивша служителка в Националната телевизия. Има фрактура на китката, но мисля, че това й е най-малкият проблем. Доколкото се осведомих (не че горях от желание, но беше неминуемо да я изслушам), тя страда от тежка форма на остеопороза, язва, гастрид, алергия към акари, полени, някои лекарства, хипертония, дисфукция на щитовидната жлеза и още едно, класическо за нашия народ заболяване – туморно образувание под формата на мързелив и неуважителен син на средна възраст, от когото не може да се отърве.
След като изгледа всички турски сериали след вечерята, софиянката захърка страховито , а аз направих стряскащо откритие – че съм си забравила тапите за уши вкъщи! Спаси ме дежурната сестра, на която й се намираха чифт неразпечатени. Само че ако съм си мислила, че тапите за уши ще решат проблема със съня, съм се лъгала жестоко. Понеже болкоуспокояващите не подействаха и когато към 4 сутринта все още бях будна, реших, че майка ми ме е излъгала, че ме е родила, и че съм извънземно.
Вижте, днешният пост не носи послание. Нито морална поука. Функцията му е напълно следоперативно терапевтична. Силно се надявам да не съм ви досадило прекомерно.
