Кака Марето – съучастник в престъпление (юли 2014)

Една от последните ми nights out с Кака Марето преди да вляза в болница за операцията на коляното се случи в самия края на академичната година, при малко нестандартни обстоятелства.

Както знаете, аз преподавам в университет и тъй като съм симпатична ексцентричка с леко педофилски наклонности (в смисъл, че си падам по мъже с по двайсетина години по-млади от мен), се радвам на голяма популярност сред определени кръгове студенти. Да кажем, по-революцонните от тях. Голямата ми популярност пък проправя пътя на голямото доверие, а то пък е предпоставка за облагодетестването ми с определени стоки и услуги, до които средностатистическите граждани на малкия ни град получават труден достъп по принцип.

Нека говорим направо – в случая става дума за марихуана. За намирането на марихуана, доставката на марихуана и изпушването на марихуаната.

По-рано през онзи майски ден се бях уговорила по телефона с един от моите четвъртокурсници, чиято слава на доставчик на хубава трева, отгледана из тучните поля на селата край Петрич, се носеше през девет земи в десета, да ми достави „за двайсет“ вечерта по някое време.  Санчо (естествено, това не е истинското, а името, с което е известен в неговите си професионални среди) каза: „Добре, госпожо, когато съм готов, ще ви дам знак.“ „Как?“, попитах аз. „С еврейски есемес. И ще се срещнем при будката за вестници до надуваемия замък на площада. Има една закътана пейка там.“

Междувременно си уговорих маскировъчна среща с Кака Марето на „Ча-ча“  в седем. В седем и половина нея все още я нямаше, а аз вече се бях напила, което не беше никак добре, защото се надявах това да се случи поне към девет. Когато най-после приятелката ми се появи с разветия си розов перчем, три-четвърти чорапи на клоунски райета и безформен сукман в зелено и оранжево, отворих уста, за да й се скарам, но после се сетих, че на нея, бидейки една волна рокендролска душа, затворена в тялото на библиотекарка, трябва да й е достатъчно тежко и без моето врънкане за някакъв си половин час закъснение. Затова I just let it go. Още преди да седне, някакси в крачка, и със загрубял от жажда глас, тя подвикна на бармана да й забърка обичайния коктейл – „ромче с количка и много лед в отделна висока водна чаша, мерси“.

–          Колко имам да наваксам? – попита тя, като това, което имаше предвид е с колко питиета я водя, откакто я чакам.

–          Две, – отвърнах неуверено.

–          Лъжкиня! В зеницата на очите ти е отпечатена цифрата три!

–          Маре, трябваше да се подготвя. За пръв път имам среща с пласьор на пъпа на града.

–          Излагаш се, Вуче!

–          Спокойно. Само два грама са, мога да ги събера в кутийката си за хапчета. А ако полицията ни направи внезаппна проверка, ще кажем, че е лична доза, изписана от ортопеда ми за болното ми коляно.

–          Не, не, не ,не! – размаха енергично пръст Кака, докато всмукваше първата живителна доза ром през сламката. – Няма да кажем НИЕ! ТИ ще кажеш.

Още не беше довършила изречението, когато телефонът ми пльокна. Това беше сигналът. Взех си чантата и с леко натежала от трите питиета походка се отправих към будката за вестници на около 30-тина метра от „Ча-ча“.

Санчо ме чакаше на пейката заедно с непознат младеж, който изглеждаше запознат със ситуацията, понеже гледаше да се държи колкото се може по-небрежно. Но това пресилено небрежно държание предизвика обратен ефект и присъствието му се набиваше на очи като извънредно подозрително.

–          Кой е тоя, бе?

–          Не му обръщайте внимание, госпожо. За пръв път идва на адрес и затова е малко нервен.

–          Какъв адрес, бе? Ние сме на площада, алоо.

–          Да де.

–          Както и да е. Носиш ли?

–          Разбира се. За Вас – само най-доброто, при това на промоционална цена, понеже ми писахте тройка.

Подаде ми местния вестник, сгънат по дължина на четири.

–          Мерси, – казах, – чела съм го днешния, не го искам.

–          Вътре е стоката!

–          О!

Поех вестника и докато го слагах в чантата си, ми се стори необичайно издут. Честно казано, струваше ми се по—удачно да бяха завили двата грама трева в носна кърпичка.

–          Колко?

–          140.

Сърцето ми прескочи няколко удара.

–          За два грама??

–          Двайсет! – стресна се Санчо. – Казахте двайсет по телефона.

–          За двайсет лева ти казах, тъпако! Добре, както и да е… Само че нямам толкова пари у себе си. Стойте тука, отивам до банкомата да изтегля.

Когато се върнах пет минути по-късно на масата ни в „Ча-ча“, заварих Кака да довършва втория си коктейл. Бързо наваксваше изоставането. Погледна ме над гротескно големите си очила с фосфорециращо зелени рамки и отбеляза, че изглеждам странно пребледняла. Попита дали всичко е минало ОК. Вместо отговор извадих вестника от чантата си и го пляснах на масата.

–          Тука има двайсет грама марихуана! Във вестника!

Кака се задави, а висулките на обиците й задрънчаха пожароалармиращо.

–          Не си добре, Вуче! Пълно е с народ… Прибери го тоя вестник. Или не, по-добре го изхвърли. Знаеш ли, че в България могат да те арестуват за притежание на наркотици дори само, ако намерят у теб един-единствен грам! А с това тука можем да надрусаме всички заведения на улицата.

–          Преувеличаваш. Само наркоманчетата, дето седят отляво и отдясно на теб, тия с ризките Lacoste и хипстърските очила, дето си ги носят като диадемки, могат да изпушат половината само на закуска.

–          Аз съм женена, – проскимтя Кака. – С дете на три годинки! Не искам да лежа в затвора, само защото седя с теб тука.

–          Ми ходи си ма!

–          Не мооога, – почти ревна тя. – Пие ми се!

–          И какво предлагаш да направя?

Изведнъж тя се оживи и сълзите й секнаха.

–          Ти си тръгвай, Вуче!

Кажете честно – така ли правят добрите приятелки? I don’t think so. Добрите приятелки стоят рамо до рамо с теб в добри и лоши времена. Майната им на съпрузите! Майната му и на нейния! А и доколкото го познавам, той ще й ходи редовно на посещение в Сливенския затвор, ще й носи цигарки и лак с брокат, така че Кака можеше да бъде спокойна за бъдещето. Виж, аз трябваше повече да се тревожа – все пак съм неомъжена, живея сама, а котката ми страда от агорафобия и не е в състояние да напуска апартамента, което означава, че и последната ми алтернатива за свиждания в затвора отпадаше.

Настъпи 30-секундно мълчание от типа „мълчание за преосмисляне на ситуацията и възможните изходи от нея“, което беше неочаквано прекъснато от появата на Венера. Била наблизо и решила да се отбие за по едно питие. Какъв късмет, че ни заварвала тук. Все едно някой я беше канил! Стовари чантата си върху масата, а себе си върху един от високите столове и възкликна:

–          Ау, днешният вестник! Има ли нещо интересно в хай-лайф рубриката?

И щрак! – прeсегна се и сграбчи вестника. Погледнах бързо Кака, Кака погледна мен и забели очи.

Пакетът с марихуаната се изхлузи измежду страниците и тупна на дъсчения под.

Кака Марето изпусна чашата ромче с количка и припадна.

 

Total Views: 598

Related posts

Leave a Comment