страшно (за разлика от сегашното). А това не беше никак добре, понеже Кака беше наддала с двайсетина килограма и изглеждаше така, сякаш беше погълната боен кораб „Бисмарк“.
По нейни мъгливи изчисления бебето трябва да е било заченато точно на Нова Година, под въздействието на поне един литър алкохолни напитки с различен градус. До момента, в който разбра, че е бременна, беше продължила да си пафка цигарки като казак и да си пие „ромче с количка“, и затова новината за бременността леко я стресна. Ами ако микроскопичното ембрионче беше вече пасивен пушач или се родеше с алкохолна зависимост? Веднага се потърсиха най-добрите гинеколози в града, които я увериха, че подобна опасност на практика е само хипотетична, отколкото реална, но за всеки случай семейството приложи умерен психотропен натиск върху Кака с цел да я накара да избере за свой личен гинеколог светилото в областта – д-р Пръцкова от Дупница.
– Само не ми казвай, че ще го родиш това дете в Дупница! – възкликнах аз един ден през май, когато тя оповести решението си.
– Оти, шо? – тросна се Кака.
– Ами… Дупница?? Сериозно ли? Това ще й го пише в личната карта, за бога!
– Вуче, ти като си имаш свой ембрион, ако искаш, ходи да го раждаш в Париж!
Fair enough, казах си аз и повече не я подкачих на тая тема.
С напредване на седмиците, „Бисмарк“ заемаше все по-голямо простраство в околоплодните води на Какината плацента; краката й отекоха, ръцете й също се подуха и в един момент трябваше да свали всичките си пръстени, за да не трябваше после да ги режат със специални инструменти като в сцената с отстраняването на маската от Човека с желязната маска. Разбира се, не можеше да става и дума за това да се побере в която и да е от любимите си шарени дрешки, така че постепенно гардеробът й заприлича на комплет от сценичните костюми на Алла Пугачова. През юни Кака вече не можеше да излиза без придружител, понеже като седнеше на някое барче, за да изпие една вода с лимон, след това някой трябваше да я хване за ръцете, за да я приведе в изправено положение.
Въпреки буквално тежкото си състояние, меракът на Кака за приключения и разнообразие не беше стихнал ни най-малко. Само три седмици преди термина, в разгара на лятото, тя реши да приеме предложението на приятелката ни Калина и да й погостува един-два дни в софийската й квартира. Щели да ходят на мол, да се разходят важно на Попа и после да пият безалкохолни коктейли. Кака Марето пренебрегна факта, че всъщност мразеше да преспива в тази квартира, понеже безпорядъкът там беше перманентен; огледалото в банята беше покрито със засъхнала паста за зъби, линолеумът на кухненския под лепнеше, а микровълновата печка не беше чистена от толкова отдавна, че спокойно можеше да се ползва за инкубатор на крокодилски яйца. Но пък от друга страна това беше нищо в сравнение с радостната перспектива да се откъсне поне за 48 часа от скуката в града и зоркото око на свекървата, което я следеше неотлъчно по 24 часа на ден.
Гостуването можеше да бъде истинскa разтуха за натежалата от килограми, грижи и нетърпение Кака, ако не беше случката с гащите.
Проблемът беше такъв, че Кака Марето беше забравила да пъхне в пътната си чанта резервен чифт бельо. Калина й предложи да си избере някоя от нейните прашки, но Кака само я изгледа с поглед you-must-be-kidding-me и заяви, че трябва да си купи нови. Калина успя да я изтика до един магазин за дамско бельо и, цялата плувнала в пот, Кака помоли продавачката да й покаже някакви памучни пликчета „като за мен така, както ме гледате“.
Автобусът й за връщане тръгваше след час и затова Калина предложи да я придружи до тоалетната, за да се преобуе.
– Ох! – внезапно простена Кака Марето и сбръчи вежди.
– Бебето ли нещо? – загрижено я погледна Калина.
– Не, душа. Забравих, че не мога.
– Не можеш какво?
– Не мога да си обуя нови гащи, без да съм ги изпрала преди това.
– Е айде стига де. Нищо няма да ти стане за един път!
– Не, не, не! Не мога. Абсурд.
– И какво правим сега?
– Ние нищо не правим. Аз правя!
И Кака се отпусна тежко върху тоалетната чиния, с пуфтене свали пликчетата си, смачка ги на топка и ги пъхна в страничния джоб на чантата си. После се набра на дръжката на вратата, изправи се, приглади намачканата си рокля отпред и отзад и с горда стъпка напусна тоалетната.
Новината за раждането на бебето ме завари един ден през август, докато се въргалях на тревата в един парк в Хелзинки. Веднага си купих бутилка бяло вино от близкия Alko я изпих сама за здравето на бебето (и на моя черен дроб).
Оттогава са минали три години, а Кака Марето все по-често намира поводи, за да ходи без гащи (предимно през летните месеци). Затова ако някога се натъкнете на влажна среда на стола в някое барче из центъра на града ни, да знаете, че може и да не е оставена от случайно попаднал там охлюв. Просто Кака Марето е била там преди вас и е врътнала няколко ромчета с кола.
