Скъпи читатели на блога,
Днес представям на вашето внимание един друг гостуващ блогър, който вече задочно ви е познат, тъй като на няколко пъти е бил споменат тук под псевдонима “Тимо”. Той е на 32 години, но се познаваме, откакто беше на 17 и все още не му никнеше брада. Приятно четене!
* * *
Тази сутрин се събудих още по първи петли (тъй като живея в Париж, петлите са просто многозначителен символ). Усещането, че нещо значително ще се случи, ме накара да приседна тревожен на ръба на леглото ми с балдaхин (понеже обитавам жилище с размер четири квадрата и половина, балдехиненото легло е евфемизъм за разтегателен диван). Реших да си направя кафе (био вариантът на което в моя случай представлява топла вода с мед по рецепта на Гала) и да седна да го изпия спокойно на балкона.
Мислех си, че обследването на съседите ще ме разведри и ще ми даде приятен старт на деня, както понякога се случва вечер, когато някои от тях решат да правят секс на запалена лампа и вдигнати завеси. Тази сутрин обаче бях залят от студена вълна, която нямаше нищо общо с метеорологичните особености. Бял бус беше паркиран пред входа на кооперацията отсреща. Но това не беше обикновен бус, като тези които разнасят газирани напитки- евтина конкуренция на продукцията на Кока-кола, или бус на цигани, които минават да събират изхвърлени ценни (в техните очи) предмети. Не беше и белият бус на надеждата, който Иванка Курвоазие[1] кара. Не, това беше специален бус, който хората наемат, когато сменят жилището си.
В този момент осъзнах, че тези, които напускаха нашата „Уистириа лейн” (с цел конфиденциалност съм заменил оригиналния си адрес), са моите най-любими съседи – класическа двойка, около 30-те, с 2-3-годишно дете и грозно малко куче, които обследвам, откакто живея тук. Балконите ни са почти един срещу друг, така че съм запознат с пушаческите им навици – знам, че никога не излизат да пушат заедно, което ми подсказваше за вероятно напрежение в отношенията им, или, рационално погледнато, просто докато единият вземаше фас-паузата си, другият пазеше кучето да не нападне детето (или обратното). Поради факта, че никога не се засичаха двамата на балкона, нямаше как да мога да подслушам диалог помежду им с цел сдобиване с някакви любопитни биографични данни. Което пък даваше свобода на въображението ми: той – Пиер/ Жан/ Венсан/ Ксавие е пожарникар, чието семейство е родом от Бретан, тя – Софи/ Ема/Ева/ Сесил/Алехандра е аржентинка с майка французойка, установила се в Париж с цел по-добри житейски перспективи, след като завършила висшето си образование (някаква икономика) в Буенос Айрес.
Така и никога не ни се удаде възможност да се запознаем. Като се замисля обаче, познавам толкова хора, с които бих предпочел никога да не съм разменил и дума. Мислех си, подобно на една българска Брий ван де Камп, да им отнеса една кошница с кроасани на изпроводяк, да имат за из път (може би тя най-сетне е открила мечтаната работа като секретарка на маркетинг-директор на консервна фабрика в Нормандия, което са си километри). Можех приятелски да им я подам, докато товарат голямата саксия с фикуса, и да им се представя. Но не бих го направил. Защото нямам кощница в наличност, защото не ми се ходи до близката пекарна и защото по принцип това е много тъпо.
Сега смятам да отдам цялото си внимание на новодомците точно отсреща, чиито сексуален живот (прелюдията им започват винаги в кухнята, към която имам прекрасна видимост и на която те явно нямат намерение да сложат щори!) ме кара да мисля, че явно са и младоженци.
[1] Виж Facebook за повече информация за въпросното лице. – бел. ред.
