Оня ден зачетох една доста посредствено написана книжка, но затова пък разказваща трогателната история от първо лице на Джеймс Боуен – уличен музикант в Лондон, който през 2007 г. намира ранен рижав котарак. Анотацията на гърба на червеното романче продължава така (понеже ме мързи да се мъча аз да предавам накратко съдържанието): „Джеймс живее ден за ден в борба със себе си за преодоляване зависимостта си към наркотиците. Въпреки това, не може да остави без грижа този поразително интелигентен котарак, на когото дава името Боб. Котаракът бавно се възстановява и Джеймс го пуска отново на улицата с мисълта, че никога повече няма да го види. Само че Боб е на друго мнение.
Техните необикновени и забавни преживелици коренно променят живота им и постепенно лекуват раните на трудното минало и на двамата. Джеймс и Боб стават неразделни, свързани в спасително и за двамата приятелство.“
След като напреднах с четенето и стигнах някъде докъм 108-а страница, си казах: „Еба си майката! Всъщност на тоя свят има и ТАКИВА котки, ебати! Котки като Боб. Боб- спасителят! Интелигентен. безкористен. Котарак, чиято аура може да се сравни само с тази на Исус!“
И после ме стана яд. Ама толкова много ме стана яд, че се прибрах вкъщи на една патерица, сипах си бяло вино и седнах да пиша този пост.
Понеже искам да ви разкажа за моята котка.
За това изчадие адово, което един ден през СЪЩАТА година – 2007-а!! – се появи в моя живот. И то по горе-долу същия начин, както Джеймс открива Боб. Само че аз нямаше да прибера изчадието вкъщи, въпреки привидно жалното му излъчване на безпомощно коте, което скоро ще намери смъртта си, ако не бъде приютено, ако не беше злата ми приятелка Калина. С нея през онзи фатален ден в началото на октомври се напихме още по обяд и когато, на излизане от заведението, тя зърна гуреливото коте, сгушено на една пейка, се запъна като магарица на моста и не спря да ми врънка: „Моля те, моля те, Вуче, вземи го у вас! Виж колко е миличко! Ако не го вземеш, уличните кучета ще го изядат. Моля те , моооооля те!“
– Не мога, бе Калино! , опънах й се аз в началото въпреки алкохолното опиянение и обяда от четирите воднисти скариди, които случайно намерих в салата си. – Няма начин! Другата седмица заминавам на конференция за една седмица, знаеш… Какво ще го правя това коте? Вземи го ти!
– Не мога, бе душа! Ние вкъщи имаме три! – почти проплака тя и аз нямаше как да не й повярвам, че е искрена в съжалението си, понеже бях ходила много пъти в дома им, котките им се бяха катерили по скута и главата ми и бях усещала отвратителната миризма откъм напиканите канапета и постелки от времето преди да кастрират белия котарак (на когото му забравих името, но това не е важно, понеже той и без това умря).
– Аз ще го гледам! , – неочаквано обяви с жертвоготовен ентусиазъм Калина и ме погледна право в очите – без да мига, решително и смело, като портрет на Васил Левски. Това много ме впечатли! И ме накара да сваля гарда.
– Закълни се!
– Заклевам се!
– В какво се заклеваш? Закълни се сестра ти да умре!
– Ееее, айде стига де!
– Не, няма стига! Закълни се, иначе си тръгвам и тоя бълхарник остава тука.“
– Уф добре, заклевам се.
– В…?,- подтикнах я аз.
– Сестра ми да пукне, ако не се грижа за котето, докато те няма,- изговори на един дъх Калина, сякаш за да се махне колкото се може по-бързо от главата това заклинание. След което ме погледна нацупено и обвинително.
– Толкова си долна! – изфуча тя.
– Ехоо, не аз настоявам за котето!
– Айде, дигай го и да тръгваме!
– Да бе, за да ме напълни с бълхи! Вземи го ти!
И тя го взе. Понесе го в здравите си калинини ръце. Но явно не го държеше достатъчно силно, понеже малко по-надолу по улицата, котето се отскубна, скочи на земята и в ужаса си се шмугна под капака на един опел, паркиран пред фризьорски салон. След като прекарахме едно солидно време oт 7-8 минути, легнали на асфалта да го викаме по… е, нали си нямаше все още име, затова викахме просто „Мац!“, най-накрая се отказахме (а и мен ме полази нещо червено на черни точки, което хич не приличаше на калинка и имаше мустаци като генерал от запаса) и влязохме в салона, за да потърсим собственика на опела. На човека тъкмо му „обираха“ врата с машинката, но когато го помолихме да излезе и да отвори багажника на колата си, за да спасим едно малко коте в беда, той скочи от стола и с решителността на Супермен развя светлосинята си найлонова пелерина в посока уличния паркинг.
Базука като (все още) наглед невинно малко създание
В последвалите години, всеки път, щом се сет я за тоя момент, гласно и наум псувам Калина. Тя все още е най-добрата ми налична приятелка, но това не омаловажава факта, че с настоятелността си тогава, преди седем години, ми навлече на главата една от най-големите бели, в които някога съм се забърквала.
Затова моят съвет към вас, скъпи читатели е следният: Или станете въздържатели (not strongly recommended!) или се тренирайте да не взимате каквито и да е решения на пияна глава. Дори такива, които на пръв поглед ви се струват незначителни, като, например, да се избръснете с каквото ви попадне под ръка или да си запалите цигарка на газ-станция. Защото ако действате импулсивно и/или под чуждо влияние, рискувате да изпаднете в моята ситуация. А аз… I eat shit now, as they say. При това почти буквално!
