Само който не е минал през мракобесното духовно и физическо изтезание, пардон изпитание, което предлага всяка българска болница, само той няма да скръцне със зъби от яд и да възкликне за кой ли път „Еми така е в нормалните държави!“, след като прочете този текст. В своя защита ще кажа, че не го пиша, за да ви дразня, показвайки, че данъците на хората и милионите, които у нас се хвърлят за такива тъпоумни мероприятия като видеонаблюдение по време на избори, всъщност биха могли да бъдат далеч по-смислено оползвотворявани. Пиша го, защото ще ми платят. И също – защото искам да споделя едно по-различно преживяване от няколкодневен престой в общинско болнично заедение. А да, и защото искам да се отблагодаря по начин, алтернативен на пренасянето на овца, теле или бебе в жертва на боговете, задето злополуката, която ме отведе в болницата, не се случи в България, а в Дания.
Ден 1, петък
Откарват ме с линейка към най-близкото до настоящия ми адрес спешно отделение. Въпреки че най-вероятно съм със счупен крак, нивата на причинения от травмата стрес намаляват драстично, когато виждам, че са ми изпратили двамата младежи от каста на „Magic Mike“, дегизирани като парамедици. Осъзнавам, че е доста тъпо да флиртуваш, докато те возят в легнало положение, закопчана с предпазни колани в носилка, и не си имала време да си оскубеш веждите и да си сложиш малко фон-дьо-тен, преди да си счупиш крака, но не мога да се стърпя. А и съм от хората, които и в най-тъмния тунел виждат светлините на идващия насреща влак.
Правят ми няколко рентгенови снимки в спешното – мисля си колко е хубаво, че поне за тези няма нужда да избирам по-добрия полупрофил или да слагам филтри, за да не ми се вижда „пачия крак“. Друг крак е важното да се види в случая.
Ужас. Много съм се натрошила. Ще има операция, казват, с вкарване на сериозно количесто арматурно желязо в крехото ми тяло – за поддържка на счупената кост и предпазването ѝ от по-нататъшни фрактури. Но това щяло да е другата седмица в друга болница, понеже днес е петък, минава четири следобед и хората вече са си поръчали първите бири след работа. Включително хирурзите.
Ден 2, събота
Ясна е работата. Ще изкарам уикенда, а сигурно и голяма част от идната седмица в ортопедичното отделение, докато се открие място в натоварения оперативен календар на държавната копенхагенска болница, в който да вместят моя многострадален фемур. Нищо де, нямам закъде да бързам – не се налага да пържа филии за закуска на неродените си деца, нито да се обяснявам на шефа защо не съм на работа, понеже сама съм си шеф и шапката ми е на тояга. От предишните си престои в датски болници по различни поводи знам, че, ако човек игнорира катетрите и спалното бельо със синьото лого на държавното здравно заведение, положението е на 80% курортно.
Изобщо не преувеличавам.
Преценете сами.
