(Досега в „И прости ей така…“ – Епизод 1)
Значи седя си аз на пейка в музея на Мадам Кюри и мислено си комуникирам с духа ѝ, както и с духа от бутилката розе, когато джобът на дънките ми започва да вибрира. Понеже не е цивилизовано да се говори по телефона на места, където забраната е визуализирана с лепенка на стената, излизам отвън.
– Да?
– Бързо тръгвай към нас, – чувам запъхтения, тревожно-истеричен глас на Марето.
– Къде е това „към нас“?
– В един музей.
– Ха, и аз съм в музей ! Само че моят не е особено интересен. Дано вашият е повече.
– Положението е сериозно, Вуче. Кристина се залепи за пода.
Опаа. Тая пък сега срещу какво протестира?
Сутринта като излязохме, не забелязах да носи тениска с надпис „Аз съм Грета Тунберг. Спасете китовете“.
Мислех, че се разхождате по магазините.
– Да, обаче на Божка ѝ се припика и Кристина каза, че можем да ползваме тоалетните на тоя музей, някакво Палѐ беше, понеже нямало входна такса. Влизаме, значи, и Кристина вика, стойте малко да си завържа маратонката, кляка на едно коляно и щрак! – залепва на пода. Не видяла огражденията около мястото, дето сменят плочките, и нагвацила в лепилото – церезит ли е, какво ли.. И залепна в поза все едно ще предлага брак.
– Тц, тц, тц.
– И сега туристите са я наобиколили и вместо да се снимат с тоя… Реноар, почнаха нея да я щракат. Ужас просто.
– И аз като дойда, какво очаквате, че ще направя? Вие сте достатъчно якички, за да я дръпнете и да си я отлепите сами. И охраната ще помогне.
– Aбе тръгвай веднага, ти казвам – изфучава през зъби Марето по начина, по който фучи на малката си щерка, когато отказва да напусне детския кът в мола.
И затваря. Въздъхвам и се връщам в музея, за да си прибера недопитата бутилка.
Обаче какво да видя…
