По идея на W.W.
Всички навярно сте чували поговората, че умът краси човека. ГЛУ-ПОС-ТИ! По тая логика Стивън Хокинг трябва да е печелил не един конкурс за красота. Това, разбира се, не е така предвид физическото му състояние, но за сметка на това човекът е намерил ниша, в която да изявявя заложбите си. То и при нас с Вучето е така – тя не ходи по конкурси за красотта, но пък жонглира лексикално и граматически с десетина езика, а другият й неоспорим талант е, че пие като смок. Що се отнася до мен… е, за да бъда честен, предлагали са ми да ставам модел, но по онова време взех сравнително зряло за възрастта си решение да не се впускам в подобна кариера, понеже подозирах, че тя би увредила трайно интелекта ми. А и не бях сигурен, че ще мога да понасям ежедневни разговори зад кулисите на модните ревюта от типа: „Ох, милоо, нали не съм се развалила?“ „Не, милоо, супер си си, ама трябва да ми кажеш при кой ходиш да ти прави устата.“
Също така навреме осъзнах, че външната красота (дори моята собствена!) е до време, и затова реших да търся моята си ниша под дърво и камък. И както я търсех, я открих във външната политика. Нали разбирате, липсват ми поне 50 IQ точки, за да се занимавам с квантова физика като Стивън, а за ученето на чужди езици като Вучето ме мързи прекалено много.
Та този уикенд решихме с Вучето да покажем нишите си един на друг.
В петък пристигнах в заведението, в което Вучето и, разбира се, докато ме е чакала, беше успяла да смукне една чаша вино. Аз обаче, понеже още се разсънвах, а и бях с колата, си поръчах само кафе и сок (заради което Вучето ми хвърли един презрителен поглед). Докато обсъждахме плана за деня, Вучето спусна още едно винце. Докато преглеждах на айфона си новините (от света, разбира се, понеже нашите ги знам наизуст: „Мъж лежи пребит в болница, след като засякал с колата си друга кола“, „Професор търгува със секс за оценки“ и т.н.) , изведнъж се сетих как преди известно време едни приятели ми казаха,че във фабриката „Тих труд“ в Дупница глухонеми изработвали обувки за известни марки, само че на половин цена. Веднага ми замириса на едни Manolo Blahnik за Вучето за 100 лева и чифт мокасини Gianfranco Ferre за петдесетачка за мен. Обърнах се към Вучето с: „Искаш ли да…“, но още преди да съм довършил въпроса, тя ме прекъсна с: „Добре, хайде!“.
Без да знае къде всъщност отиваме, Вучето се качи в колата и веднага започна да приглася на Нина Симон: “My baby don’t care for shows, my baby don’t care for clothes[1], my baby just cares for me[2]“.
Бяхме изминали горе-долу половината път, когато сестра й, Бирияна, и прати месидж: „Какво правиш?“ И понеже Вучето обича сестра си и не иска да я лъже по-често от необходимото, се наложи да й разкрия крайната дестинация на нашето извънградско пътуване.
Вучето: Тръгнали сме с W.W. към фабрика „Тих труд“ в Дупница.
Бирияна: Хаха, там ли ще кандидатстваш за работа?
Вучето малко се обиди от тоя въпрос, щото да, може и да е безработна, обаче има достойнство. А и не е глухоняма,което автоматично я прави неквалифицирана за повечето позиции във фабриката. Сръднята й мина, чак след като й обещах, че, ако издържи пътуването, без да мрънка, ще й купя „нещо, изработено от ръцете на глухоням“. Тя реши,че за подобна екстравагантност заслужава да прояви воля и да не досажда със заядливи коментари, и се укроти.
Петнайсет минути по-късно вече паркирах пред задния вход на фабриката, където, на една олющена врата се беше подпрял побелял старец (поне такъв ми се видя на мен, макар че Вучето настояваше, че човекът не е на повече от 50 години). Казахме, че сме дошли да погледнем каква продукция се предлага в магазинчето. Той промърмори, че това не било баш магазинче, и ни вкара в нещо като склад с надпис „Стая за отдих“. Още с влизането, чувствителният нос на Вучето веднага надуши долнопробни фалшификати и намусено се отпусна на възможно най-близкия стол с изръфана тапицерия. Аз обаче реших, че след като съм харчил газ, за да дойдем до тук, ще меря поне един чифт. Да не е без хич! Докато се въртях пред оплютото от мухи огледало, подпряно на стената, най-после волята й я предаде и Вучето се размрънка на висок глас, че й се:
- яде,
- пикае,
- пие.
– Ох добре, тръгваме! – казах аз, но не толкова защото Вучето ми лазеше по нервите, а защото старецът, изпълняващ ролята на магазинер в стаята за отдих, миришеше гадно. А и не беше глухоням, което, разбирате, си беше разочарование донякъде.
По обратния път решихме да обядваме в една механа малко извън града. Отдали се на спокойствието и уюта, лъхащи от стилизираната рустикална атмосфера на воденица от края на 19-ти век на фона на популярни македонски напеви, не забелязахме кога пред масата ни се появи сервитьор с видимо погнусен от живота си вид. Докато се опитваше, сякаш под действието на клизма, да ми обясни какво има в салатата, която исках да поръчам, Вучето не издържа и се намеси:
– Я по- добре идете в кухнята и попитайте готвача, понеже така, като ви гледам, менюто не ви е любимата литература! А на връщане ми донесете една ракия!“ Младежът се върна след около 3-4 минути, почти сияещ от гордост, че вече знае какво има в салатата, с една сливенска грапа в ръка. Тъкмо когато си мислех, че щом висичките ни първосигнални нужди са задоволени, това ще накара Вучето да смири нетърпимия си характер, когато сервитьорът сервилно се наведе, за да забърше с длан трохите, останали от предишните клиенти, при което Вучето забеляза татуровката на врата му.
– Ама какво, за бога, пише на врата ви?! „FUCK OFF“?? Ужас просто!
– Е к‘во толкова, имал съм трудно юношество! – сви рамене сервитьорът и, без да изглежа особено разстроен от факта, че клиент се възмущава от нелепата му татуировка, се отдалечи по посока на външната пещ, в която на шиш се въртяха четири пилета.
Вучето още седеше замръзнала от шока и с отворена уста, което беше достатъчно красноречива подсказка за мен, че спешно трябва да й поръчам още една сливенска.
––––––––––––––––––––––––––––––
[1] …което, държа да подчертая, че НЕ Е ВЯРНО!
[2] Това също не е на сто процента вярно, понеже освен за Вучето, винаги се грижа и за това да съм се заредил с цигари и всеки ден да си сменям слиповете.
