“Помощ, оправете ми счупената ръка!” и още много други гневни изречения избълва устата на Вучето през последните два месеца – 1 част 

Скъпи ми смехурковци, 

Добре дошли в обновения, направо все още топъл-топъл като един  селски самун, блог. 

Лятото свърши, дойде есента, но понеже така и не писах много през тези три месеца, ще трябва да разкажа накратко какво се случи през това време. 

След като в продължение на цялото лято не се намери компетентен доктор в датския “Пирогов” –  Bispebjerg, който да настои веднага да ми се оперира десния хумерус, който така и не заздравяваше поради очевидна причина,

един ден аз се развихрих като отчаян диктатор в центъра на ортопедичното отделение се. Помогнете ми, бе хора! Намерете ми някой, който да ми оправи ръката, иначе ще ви съдя!  Дежурната в регистратурата се опули,  притесни се и се разтърча между няколко кабинета. И хоп! най-накрая се случи чудо: след няма и 15 минути се появи на кон един красив левент с бели доспехи… и бадж.  

Този появил се от Харвард, Бостън левент се оказа австриец на име Арвинд Габриел фон Койдел. Пред името му бяха титлите MD, PhD, MPH, но очевидно там би трябвало да бъде и АА (е, не става въпрос за  “Alcoholics Anonymous”, а  “An Archangel” заради името му Габриел). 

32 часа след първата ми среща с хирурга Арвинд ме метнаха на операционната маса, анестезиологът с рижите косми ме прати да спя на оня свят през следващите три часа и когато се събудих…

…започнах да пищя от болка, но не в току що оперираната ръка, а в левия хълбок.  

Нямахме обяснение какво се е случило, за да се появи това проблемче,  докато съм била в наркоза – нито аз, нито сестри или доктори, нито Господ. Не исках да ми бутат през абоката морфин, понеже след предишни тежки операции съм драйфала точно от него, затова взех само едно безобидно обезболяващо хапче и след 20 минути болката спадна от 8 до минус 3 от 10. 

Кракът може и да престана да боли, обаче през следващите дни по протокол ме болеше всичко  – от торса

до  новите пирожки:

Пардон, имах предвид “пирожки”:

Дванайсет дни след заковаването на пирона в костта вече можех да си избърша гъза с дясната ръка,  както и да си сложа дезодорант на същата подмишница. Не ми пукаше нито че Испания спечели световното по футбол (то и вторите, Аржентина, не ги понасям), нито че почина любимият ми норвежки крал Харалд, нито пък че Мадона е почнала да се облича/съблича кичозно на концертите си напоследък. Това, което имаше значение и ме правеше щастлива, идваше оттам, че вече си пишех в дневника – нещо,  което не можех да правя в рамките на месеци и страдах безмълвно, но достойно като една стара куртизанка.

Мили ми смехурковци, нещата тръгнаха на добре: В един прекрасен ден в края на август от апартамента се изнесе надменният, месояден съквартирант от Аржентина (ясно ви е вече защо не понасях тая латиноамериканска страна), който всеки ден , по три пъти печеше, пържеше и обработваше с ръкавици всякакъв вид дивеч, ярета, пилета, крави, лами, кучета  и най-вече човекоподобни говеда. С гръцкото гей семейство – Коста и Стергос –  се разположихме на спокойствие през следващите две седмици, макар че през цялото време усещахме вътрешно, че ще се появи нещо гнило в Дания. E, положението нямаше да изгние в цялата страна, както Хамлет е хиперболизирал през далечната 1601-ва година, а само в рамките на 130-те квадратни метра на улица “Родмандсгаде” 51.