(Един разказ на W.W.)
Казват че всяко начало е трудно, но който и да го е казал, доста е смекчил обстоятелствата. От четири дни слушам как Вучето казва ‘Е-се-е-е, не ни е ден днес!“ Аз обаче бих казал, че не ни е седмица!
През тази първа седмица в Копенхаген си “купувам” чехли от 8 дни!!! Вучето си купува ленти за депилация на лицево окосмяване от 4 дни! Но ще кажете – виж ги тези живеят в такъв красив и спокоен град като Копенхаген, пък се оплакват за глупости. На което обаче веднага отговарям с убийствен контра-аргумент: от старите си, съсипани от носене чехли се спънах 100 пъти, а на Вучето й израстна мустак като на Милко Калайджиев.
Заринати от чехли и от ленти за депилация, решихме в петък да излезем да се поглезим малко с по някоя и друга чашка винце, да си поседнем в някое шикарско барче като бели хора и да се правим на местни (което по принцип не е трудно, понеже Вучето го докарва на коса и език, а аз съм красив и добре облечен). Хубаво де, ама Вучето я обраха още преди да успеем да стигнем до което и да е барче! Докато бършех нейните сълзи и сополи и същевременно се опитвах да намеря на телефона си номерата на банките, за да блокираме картите, се случи чудо, сравнимо само това с възкресението на Лазар. Вучето получи обаждане, че някакъв човечец намерил портмонето й захвърлено на улицата и го предал в най-близкия банков клон. (Този, който й го беше свил сръчно от чантичката, трябва да е останал крайно разочарован, че вътре е нямало и една банкнота дори, а само банкови карти, членски карти за някои от селските клубове, в които ходим в София, карта за намаление в една аптечна верига и личната карта на Вучето, на снимката на която тя прилича на постоянно пребиваваща в Сливенския затвор).
И други подобни напрягащи психиката на Вучето и моите нерви ситуации не липсваха. Например, бюрокрацията и тук не им е непозната. За да получи заветното датско ЕГН, на Вучето й се наложи да изходи пътя от общината до полицията толкова много пъти, че накрая вече знаеше броя на плочките! И пак нищо не успя да свърши, понеже всеки път я връщаха за още и още документи. Когато отчаянието съвсем я обхвана, аз реших да се вземем в ръце. Затова в петък натоварих Вучето и депресията й на градския транспорт и отидохме до Кристияния[1]. Купих една бухалка (по този начин ни я бяха сглобили) от канабис, седнахме си на пейчиците на центъра на свободния град и полетяхме волно над улиците на Копенхаген!
Та ако не свършим нищо полезно, докато сме тук, поне материал за блога на Вучето няма да липсва!
______________________________________________
[1] Християния представлява квартал на Копенхаген, в който има само 2 входа. Обитателите на Християния съблюдават собствени закони, независими от законите на Дания. Само на територията на свободния град човек може свободно да си закупи и да употребява леки наркотици.
