Всеки път, щом започвам да мрънкам, че съм депресирана и единствените съобщения, които пращам на Сестра ми във Viber, се състоят само от три букви – FML[1], тя прави нещо, за да ме ободри с ентусиазъм, който повече би й приличал, ако правеше това срещу заплащане. Или ще ми зареди банковата сметка, или ще направи някоя тъпотия, за която обаче е убедена, че това ще ми се „отрази добре“. През април, когато пак исках да се хвърля под влак, тя взела, че ме регистрирала на летен семинар за университетски преподаватели в Осло!
Wha-a-a-at?! Семинар? За учители? Ами аз вече от гoдина съм безработна, алоооо!
– Нищо – възрази Сестра ми, – никой няма да тръгне да проверява дали още работиш в университета или не. Освен това всичко ти е безплатни – три седмици през лятото чики-рики в Осло! А и ще ти се отрази добре…
Ех, нави ме. А заради гъзарията и от немай какво да прави и W.W. реши да дойде.
Отначало това негово хрумване подлежеше на преосмисляне, понеже да се иде в Осло като турист не е като да се иде до Китен на бунгала. Но после, когато се видя, че е трудно ще си намерим по-дългосрочна квартира преди септември в Копенхаген, изведнъж стана задължително да заминем заедно, за да не се наложи W.W. да спи с Малката русалка или в склада на някой Seven Eleven. А така щяхме да имаме покрив наг главите си поне за през юли. При това безплатен! Какво да се прави – такъв е животът на модерните вагабонди[2]. Джак Керуак ряпа да яде пред нас!
Обаче ако Джак е прекарвал по-голямата част на живота си ако не в апартамента на майка си, то скитайки по необятната американска земя само с една платнена раничка, метната на груб, то при нас с W.W. положението е далеч по-тежко. При това буквално! Обикновено ние сме “on the road” с под два куфара, по 32 килограма всеки. Просто няма как да сведем багажа си до една раничка, понеже е немислимо да се разделим с който и да е от несесерите си с козметика за лице, коса, нокти и тяло (за нас те са по-незаменими от аптечката за първа помощ!). Нито пък с лаптопите си. Нито с кутията, в която си държим витамините, хранителните добавки, капките за очи, упсарина, валериана, стоперана… Нито с десетте чифта skinny jeans на W.W. Нито с моите 12 чифта обувки. Както и с гумените ботуши, които тежат майка си и баща си, но които са абсолютен must-have, ако човек пътува за Скандинавия. Макар и в средата на лятото.
Този път обаче с прискърбие трябва да се ограничим само с един куфар, понеже всеки чекиран допълнително багаж щеше да оскъпи полета ни до Осло. Разбира се, след като го натъпкваме до точката на пръсване с дрехи, козметика, надуваем дюшек (just in case!), и три кила ракия (always the case!), се налага и двамата да седнем върху капака, за да го затворим.
– Май-стана малко по-тежичък от очакваното, – казва W.W. с леко безпокойство в гласа, докатос е напъва, за да го качи в багажника на таксито.
На летището претеглят куфара и се оказва „по-тежичък“ с цели 20 кг от допустимия лимит за този полет. Наземната стюардеса на Norwegian Airlines ни обяснява, че единствената ни опция е да купим още една чанта и да прехвърлим част от багажа си в нея и след това да я чекираме срещу допълнително заплащане от 240 датски крони[3]. Толкова съм ядосана, че ми иде да я зашлевя с джапанките, които са ми под ръка в дамската чанта ( за тях вече съвсем не се беше намерило място в куфара). Само няколко минути по-късно обаче вече не съм просто ядосана; аз съм в амок. Чантите, които продават на информация на такива тъпанари като нас, които не могат да си преценят багажа, струват по 900 крони!
С трепереща ръка набирам кода на банковата си карта…
Героят на деня несъмнено е W.W. , който успява да извлече два големи куфара от по 20 кг всеки, един по-малък, туристическа раница плюс торбата с покупките от фрий шопа (по литър уиски и водка) от летището до общежитието в крайния квартал Крингшо – по влакове, автобуси, ескалатори, нагоре по стълби и надолу по стълби. Когато най-после стигаме крайната си дестинация – стая в студентското градче, отстоящо на около 20 км от центъра на Осло – W.W. се пльосва по корем на голия матрак и изпъшква:
– Ох, не си чувствам ръцете. Моментално трябва да си разтворя един упсарин в чаша водка. Ти искаш ли?
– Не – казвам, – така ще си пия водката, а упсаринът ще го схрускам.
* * *
Нека ви кажа нещо за норвежците. Това е нация от темерути, селяндури и производни на инцеста (а през последните години и на несъвместими междурасови бракове). Разликата между тях и шведите и датчаните може графично да се сведе до разликата между преварен сутляш и ризото с трюфели – уж и на двете ястия основната съставка е ориз, обаче нещо в норвежката рецепта сериозно се е объркало.
През първите 24 часа с W.W. установяваме, че:
– младежите, с които живеем на един етаж и делим кухнята, до един са неосвидетелствани социопати;
– в централната част на града, особено в района на централната гара, човек може да види повече цигани, просяци, цигани-просяци, джебчии, цигани-джебчии в двете им осонвни разновидности – български и румънски, както и тълпи от натурализирани сирийци, иракчани, индийци… Общо взето, обрязаните пениси и жените, облечени в брезентови палатки, са плъзнали навсякъде.
Някога по митологически омагьосващият въздух над Осло фиорд сега е изпълнен с миризмата на дюнер.
__________________________________
[1] Fuck My Life
[2] Вагабондите са хора, които се скитат от място на място, без да имат постоянен дом или работа.
[3] Разменният курс е 10 датски крони за 2.63 BGN.
