Вучето си търси работа като професионален пияч и разсъждава върху алтернативите, които предлага пазарът на работна ръка у нас и в чужбина (юни 2015)

Много ми се иска да има свободни работни места за професионални пиячи. Не става въпрос за дегустатори, нито за технолози-енолози, нито за експерти-сомелиери. То се е видяло, че от академичната ми кариера няма файда. Затова искам да си намеря работа като пияч на пълен работен ден. Мога да предоставя впечатляващо CV, в което е описано подробно завидния ми опит в областта на битовия и социалния алкохолизъм, както и да демонстрирам на живо уменията си по специалността, ако бъда поканена за интервю.

Моята наскоро съкратена приятелка Калина също си търси работа. Само че тя упорито разчита на обяви в jobs.bg. Преди малко ми писа от автобуса за София, за където беше тръгнала, за да се яви на някакво интервю за работа. Каза, че след три часа и 20 минути най-после са взели 95-километровото разстояние и вече наближават Руски паметник. За това време, обясних й аз, можеше вече да е на летище Хийтроу и да пътува с черно лондонско такси за интервю в L’Occitane en Provence, където заплатата й ще е  35 000 паунда годишно, без бонусите. Обаче вместо това тя се лашка три часа и половина в раздрънкан автобус до нашата си столица, за да се яви на интервю за работа, която отсега я мързи да работи и крайно не харесва и за която ще получава по 22 лева на ден, от които 14, 50 ще й отиват само за ромовете с кола.

Друг мой приятел, който понастоящем също е безработен, Тимо от Париж, само на пръв поглед има по-добър начален старт от нас, дето сме се забили под гъза на българския ле/ъв и призоваваме който и да е „юнак балкански“ да стане, за да оцени качествата ни на потенциални робини на пазара на труда. Тимо, бидейки сертифициран специалист по „брандиране на луксозни дизайнерски марки сред гей общностите“, трепери от сутрин до вечер дали временният му работодател, известният сред фешън-средите коафьор Луиджи, няма да се изпокара с някоя от ВИП-клиентките си, например Наоми Кембъл (която по принцип има навика да пребива персонала си с юмруци, накрайник на маша или остър ток на сандал Brian Atwood) и да реши, че услугите му вече са нежелани. Другото неудобство на това да си бедстващ 33-годишен мъж с подобно амплоа в Париж е, че се налага да ходиш на всевъзможни обеди в скъпи ресторанти с потенциални работодатели, единствената (почти) сигурна полза от които е, че потенциалният работодател може да прояви интерес към извършването на сексуални действия с теб. Но каквото и да стане, дори да има романтика и Шопен за музикален фон, едно е сигурно – двамата ще си поделите сметката накрая!

Друг мой приятел, фризьорът Хесус, не е безработен, понеже сам си е работодател и трябва да се самонарани като си извади око или си отреже палец, за да остане без работа. Но въпреки това и той мечтае да се реализира в друга професионална сфера. Хесус иска да е любовник на пълен работен ден на някой по-висок от него хомосексуален мъж с релефни мускули, джинси с навити крачоли, откриващи фините му глезени през лятото, епсадрили Moschino на флорални мотиви, апартамент в Рио де Жанейро, безкрайно добра душевност и желание да отгледат заедно в хармонично подредения си дом дете с рижа коса, родено от сляпа сурогатна майка. Освен това е за предпочитане бъдещият му работодател  да може да чете с британски акцент произведенията на сестрите Бронте и да изстисква културно лимоните с вилица, а не с два пръста („като тебе, Вуковска“).

А пък на моето гадже, W.W., засега не му се налага да мисли за професионална реализация, тъй като все още не са му завехнали белезите от пубертетското акне по лицето. Но понеже никак не е глупав, осъзнава, че е добре отсега да хвърли едни карти таро, които да му подскажат бъдещето. W.W. е също толкова епикуреец по душа като мен, но за разлика от мен той е далеч по-практичен и затова вече си е съставил план-програма за това каква работа ще му пасва на темперамента и която хем да не изисква голямо стресиране и себеотдаване (и в никой случай long working hours!), хем да обслужва по възможно най-ефективен начин собствените му (а много се надявам и моите) пороци. Ето какво е записал в електронния си бележник:

  1. Да ме назначат на дипломатическа служба в държава, в която;

–   не се говори на език, който не разбирам (значи всеки друг освен английски),

–  не се чудиш дали проститутките са момчета или момичета преди да си свалят гащите,

–  не е забранено да се ядат прасета,

–  управляващата върхушка не се състои от хора, на които Бог из забранява дори да си бият чекия в неделя, понеже това също се считало за работа (а.к.а. handjob),

– вероятността някой да ти счупи главата с камък, само защото си отбелязал, че е паркирал неправилно на място за инвалиди, е сведена до нула.

  1. Да ми назначат служебна кола с шофьор, който да не се казва Иван.
  2. Да ми дадат къща с басейн. Може и надуваем и не по-дълбок от метър и 30, понеже ще го ползва най-вече Вучето, а тя има навика да се дави, когато пие коктейли, докато спортува (плуване).
  3. Работният ми ден да започва към 11-11:30 и да продължава, докато не ми се припие (т.е. докъм 15:30 – 16:00).

Разбира се, че си мечтая да живея в така описания от W.W. идеален свят, в който има такива чудесни неща като дипломатически магазинчета, в които уискито се продава за жълти стотинки, срещи с предприемчи от Абу Даби, които носят подаръци под формата на златни бидета, а главният ангажимент на съпругите на мисионерите е да си разменят рецепти за анти-депресанти, да откриват изложби на некадърни „млади таланти“ и да спят с по-симпатичните стажанти.  Само ще трябва да го попитам дали в този свят има място и за котката Базука. Или тя ще остане в света на недобре ориентираните професионално неудачници.

 

Total Views: 37559 ,

Related posts

Leave a Comment