И така… Започвам оттам, където свърших миналия път. А именно, от пенисите. Които, разбира се, бяха прикачени към живи хора. Но понеже това не са “Мемоарите на една гейша”, нито “Записките на червените обувки”, ще бъда кратка и дискретна и ще кажа само, че за мен имаше два, а за Тимо – един. Неговият компенисраше по качествени показатели моите два, заради което аз обаче благородно не му завидях, понеже Тимо по принцип е по-любвеобилен и повече има нужда от ласка и утеха и по-малко от шампанско и сълзи в сравнение с мен. Моите бяха:
Седрик – много симпатичен, с приятни, плътни устни, който обаче очевидно страдаше от Синдрома на Турет и в един момент просто стана непоносимо вулгарен,
и…
Амедѐ – който ми обясни, че името му било френската алтернатива на Амадеус (извинете!). Само че този “Амадеус” даже не можеше да свирне с уста! А и май не беше чувал дори за Волфганг Амадеус Моцарт!
Тимовият беше от любимата му етно-група и се представи като Фахим. Не знам дали двамата са говорили за музика, дори не съм сигурна, че изобщо с говорили, но май така е по-добре… понякога.
На другия ден, преди да отиде на работа, Тимо купи от пекарната на ъгъла кроасани за закуска и ми остави безплатен билет за кино, който по-късно оползотворих, за да гледам Mother! на Дарън Аронофски.
Сложих кафеварката на един от котлоните и се зачудих кое от петте копчета на печката да врътна, понеже всичките бяха с изтъркани цифри. Всичките! Shit! Ами сега? След кратко колебание, реших да…предположа. И, разбира се, предположих погрешно. След две минути, кабелът на тостера, който стоеше върху уж неизползваемите котлони, запуши, замириса на изгоряла пластмаса и, докато се усетя да дръпна щепсела, тостерът даде на късо, произведе искра, един вестник се запали, а електричеството не само в апартамента, но и в цялата сграда угасна.
Аз съм човек, роден и израсъл в условията на развит социализъм, когато от жената се очакваше да бъде майка, труженичка, доячка, комбайнерка, а също и да може да сменя гума на Лада или на трактор само с подръчни материали, както и да употребява 50-градусова ракия не само за разтривки. Напомням тази известна подробност от моята биография, за да стане ясно на по-младите и кифлести мои читателки защо успях да се оправя своевременно с бушоните (без да имам диплома от ЮЗУ за това!) и да предотвратя по-голяма беля от случване. Всъщност и Венсан Касел, който по приятно стечение на обстоятелствата се оказа съсед на Тимо, малко ми помогна в овладяването на кризисната ситуация, но това вече е сюжет за друг разказ. А в този разказ ще спомена само още няколко факти, които обаче са толкова шокиращи, че се налага да предупредя малолетните да не четат по-нататък.
Като за начало на тази трагична последователност от събития ще спомена, че в неделя вечерта се прибрахме толкова късно с Тимо, че всички магазини в квартала вече бяха затворени и понеже нямаше откъде да си купим бордо или какъвто и да е друг алкохол, се наложи да пием ликьор към вечерята! Нали разбирате какво падение е това – Вучето и ликьор в едно изречение! Ужасяващ, унизителен оксиморон, който трябва да остане прецедент в биографията ми!
После имаше една случка на площадчето пред кметството на община Малакоф. Нарочно надробих франзела върху главата на един полуприпаднал от пиене бездомник, за да го накацат гълъбите и да му изкълват главата.
А пък веднъж едно дете в инвалидна количка реши, че съм му много интересна и се приближи към пейката, на която си седях и си цъках телефона. Започна да ме тормози с тъпи въпроси, на които отначало високомерно не обръщах внимание. Обаче след малко към него се присъединиха и приятелчетата му, които си ходеха нормално, но бяха също толова досадни и нахални като него. По принцип не бих била груба към някой fellow invalid, но тия дечица ми дойдоха в повече и не само че им казах обидното “Dégagez! Petites merdes!” (което отговаря на нашето “Айде си ебете мамата оттука, малки майненца такива!”), ами и им показах среден пръст. Имаше родители наоколо, които запротестираха, но аз се измъкнах достатъчно бързо, въпреки повреденото ми коляно и тежката торба с покупки. Все пак тълпа развилнели се родители са способни на неща, пред които и Ку-Клус-Клан биха изглеждали като благотворителна организация за подпомагане на чернокожи в затруднено положение.
Толкова за моя “културно”-исторически престой във френската столица… преди да се завърна в Копенхаген и да започна това, което, в настоящия етап, наричам “Битката с вятърните мелници и иранската крава”.
