Тъкмо привършвам тренировката с гирите и лафенето с грамаданския исландец и сестра му, мъжкараната, когато започвам да не виждам с дясното око. Явно съм се заслепила от флуоресцентните лампи в джима. Преобличам се и по навик се меря колко кила съм. После се качвам с ескалаторите да втория етаж на мола и веднага се забивам. В ресторант, много ясно, а не в някой магазин, понеже не съм по покупките, шляенето по бутиците и зяпането на хората (плюс деца!).
Докато си допивам чашата с вино, Б., полу-норвежката ми сестра, се включва във видео кол. Всеки ден се чуваме И ГЛЕДАМЕ по телефоните и лаптопите – от сутрин до вечер. По-скоро до никое време. Сега коментираме студения фронт, тениските с намаление в H&M и приятелката ни, Марето, която се оплаква от вагиналната си инфекция.
• Чакай, – казвам изведнъж. – Нещо ми става с окото. Не виждам нищо в дясната част на телефона.
Б., аз да ида в хоспитал, кога
къде да звънна
наляво
ох, бързо
заставам, не мога
повече, повече
помощ
Тръгвам да се свличам от стола. Идват две момчета от секюрити, държат ми ръката и говорят по радиостанция. След минути идва линейката. Вдигат ме. Свалят ми маратонките. Искам да извикам, че съм изпуснала телефона си. А къде ми е якето? А раницата? Всичко ще ми откраднат.
Къде ме водите?
Не виждам.
Иииии-уууу, ииии-ууу, иииии-уууу. Звукът пищи.
Вкарват ме в спешното.
Абукати. Скенер.
Не мога, мразя, не разбирам какво става.
Отварям си устата и казвам…
Ммммммммммм.
