Посрещам приятел на летището в Копенхаген и му казвам, че първата ни работа е да отидем до една кръчма във Валбю, където предната вечер съм си забравила банковата карта. “Шматка” е неговият коментар.
За моя приятел посещението на кръчмата се оказва първото и то доста шокиращо съприкосновение с някои от местните социални нрави и нагласи. Слизаме от автобуса и той си запалва цигара. (Човекът е един от тези хора, които сутрин се изправят пред психологическата и интестинална бариера да отидат по голяма нужда, с извинение, ако преди това не са пили кафе с цигара.)
След две минути стигаме до дестинацията си и аз натискам дръжката на вратата с белеща си дървена дограма, която някога е била боядисана в зелено. Приятелчето ми дръпва още веднъж и понечва да хвърли наполовина изпушената цигара.
– А не, не се притеснявай! – бързам да го възпра, преди да е потрошил напълно годен фас. – ОК си си така. Влизай!
Като герои в стар, чернобял спагети-уестърн се озоваваме в задимен saloon с нисък таван, билярдна маса в единия ъгъл с избеляло и прокъсано зелено платно, зацапан и лепкав бар-плот и две големи кучета от неопределена порода, които ни приближават, за да ни подушат дружелюбно.
Въпреки че още няма 11 сутринта, на масата пред единствените трима клиенти са наредени вече десетина празни бирени бутилка. Барманката е на видима възраст около 65 и, ако се съди по изпъкналите й като от Базедова болест очи и петнистата кожа, не е отрезнявала от 87-а.
Казвам й за какво съм дошла и докато тя рови в една полуизгнила картонена кутия, на която небрежно е надраскано с химикал “Забравени”, поглеждам към приятелчето. Той изглежда като Лошия в уестърна, който е хванат по бели гащи в кофти ситуация: фасът е залепнал на долната му устна, докато наблюдава със зяпнала уста как един от клиентите си пали лулата.
– Ама тука верно се пуши! – констатира той очевидното.
Да бе, вЕрно се пуши!
И какво още се случва в тези кръми четете тук: https://www.webcafe.bg/lifecafe/gradat/id_459971036_Bodegite_Tam_kadeto_Kopenhagen_e_Manhatan_ot_70-te
