Седя си днес и си мисля за тези героични хора, които прекарват цял един живот – от люлката до гроба – физически ограничени, премазани, изпитващи постоянна болка и ярост към създателя, който ги е направил такива, и въпреки това успяват да погледнат отвисоко на личната си драма, да й се надсмеят, да се разграничат от нея и да живеят много по-пълноценно и по-смислено от много “нормални.”
Нашият герой днес е буквално такъв герой, а жената до него – дори два пъти по̀ героиня, защото въпреки предизвикателствата, които представлява съжителството с човек с недъзи и въпреки нуждата му да има за любовница не само поезията, но и други жени, тя прекарва 35 години плътно до него – като негов негова съпруга, майка на децата му и негов личен асистент.
Това е историята на двама души, влюбени в словото и един в друг – може би най-четеният съвременен български поет, Дамян Дамянов, и Надежда Захариева – също поетеса, прозаик и текстописец.
Болезнената нужда да обичаш
Може и да не сте чували за Станко Михайлов, поет, актьор, сценарист и народен представител, и това не е кой знае какъв пропуск. Обаче за нашия герой той е бил особено важен човек в живота му, защото е бил най-добрият му приятел. Двамата се срещат за първи път през 1964-а, когато Станко занася в редакцията на “Народна младеж” свои стихове, за да ги “погледне” тогавашният литературен консултант на вестника, а именно Дамян Дамянов. С времето двамата си стават толкова близки, че са денонощно заедно.
Станко се превръща в изповедник на поета, който обаче, въпреки инвалидизиращото го заболяване, не му пречи да търси любов и интимна близост с представителките на противоположния пол. Често Дамян разказва на приятеля си, че в мислите му постоянно е една, доста по-възрастна от него жена, в която се влюбва още като 19-годишен студент по българска филология в Софийския университет.
Така и не можел да я забрави, въпреки че била омъжена и нямало шанс да се съберат. Не мога, братко, вайкал се той, не мога да престана да я желая. “Иде ми да отида при нея и да й кажа, че ми е студено и искам да се гушна при нея.” Изобщо била бомба жена – от старата аристокрация, фина и начетена, “с маниери и красиви лафове,” както я описва.
Обаче не само тази матрона занимава мислите на болезнено чувствителния Дамян ден и нощ. В спомените си за нея той преплита и разкази за една друга негова любов – нея обаче желаел само плътски, докато другата обичал по всеки възможен начин.
И тъкмо когато Станко почвал да се обърква в лабиринта на Дамяновите любовни чувства, един ден през 1962 г. на вратата на кабинета му почукала…
Съдбата?
