Не съм си и мечтала, че нещо толкова хубаво като пандемията ще ни се случи. Чак вече започна да ми се иска никога да не свърши. Защото като свърши, всичко ще си е по старому.
Ще сме подстригани с “обрани” вратове.
Децата ще се върнат в училище, за да наизуставят тъпотии и да снимат клипчета как разбиват стол в главата на седмокласник.
Ще инфлуенсваме мизерниците, които и без коронавируса си седят само вкъщи, като им демоснтрираме от Инстаграм профилите си колко е страхотно да си снимаш краката на фона на бяла кирпичена къща и синьо море “някъде на Карибите”.
Ще спим с хора, които не ни вълнуват, само защото са удобни, защото Тиндър е казал, че са само на 400 м от нас.
Ще чукаме отегчено с показалците по клавиатурите в офисите и ще се наливаме с кафе, докато чакаме да стане обедно време. И после пак същото до 5.
Ще си ходим на гости.
Ще ходим на ресторант и бар.
Ще ходим на мачове, кино, по-малко на театър (понеже във фоайето не продават пуканки и чипс).
Изобщо ще ходим.
Ама ще стигнем ли изобщо някъде…
