Вървя си днеска, в доста приличното ноемврийско време по булеварда в квартал Nørrebro, и гледам почти на всеки пет крачки налепени по стените, оградите на парковете, уличните лампи и дърветата плакати с лицата на евентуалните бъдещи 55 представители в съвета на община Копенхаген. Изборите за тия общински и регионални съвети е на 18-ти този месец. Споменавам тази информация не защото ме интересува, понеже, дори да имах право да гласувам за тая и оная партия на датските избори, нямаше да стъпя в изборна секция. Дори да поднасят по чаша шампанско и малко хайвер на избирателите за “добре дошли” на вратата! Просо стана така, че като се загледах във физиономиите на датските “Бойко”, “Назарян”, “Делян” , “Хамид Хамид” и прочее, си помислих следното: Те, тия хорица не ме вълнуват, нито ме кефят – ни българските, ни датските, ни американските, ни тези от Аруба.
Нито тези…
нито тези…
а пък този грозник – хич!
Хората, които харесвам са други и по-важното е, че сред тях се чувствам спокойна, а усещането е, че се озовавам в дупка на времето и то не на кое и да, а на доброто старо такова. Това са чешитите Кибици. А местата, в които се засичаме постоянно – всяко лято, всяка зима, всеки ден и час и в които си знаем любимите места около и на бара, привичките, стила на обличане, бръчките на лицето – са бодегите. Вече няма да обяснявам за N-ти път кои са и какви са тези характерни типове европейски кръчми, но ако все пак ви е станало любопитно да разберете защо са толкова емблематични, че даже е задължително да ги обявят за световно културно наследство от ЮНЕСКО, ви препоръчвам моята статия, за която ми плати 50 лева – за баничка, шопска салата и 50 грама мастика – тогавашният ми скучен и предвидим шеф в Webcafe.bg:
Enjoy.
А това са само някои от Кибиците, с които си комуникираме без да си говорим, а просто си седим и си пием и пушим.
Ако ви се допие бира, моля, почерпете ме и мен една в Купете ми кафе.
