Убедих се, че жената от чилийската двойка, която живя в стаята до моята през цялата есен, ми е направила вуду магия. Аз съм здравомислещ човек и краен агностик, който не вярва и грам в свърхестествени същества и богове, на който дори му идва отвътре да се подиграва на хора, които вярват във вещерство, чудодейни сили, баене, варене на живи жаби в казан и други такива. Обаче така се обърна на 180 градуса животът ми и то само в рамките на дни, че вече се чувствам като нещо-неживо-което-не-прилича-на-мен. Иначе казано: откачам.
В средата на септември стана скандал, ама без скубане на коси и бълване на клетви, за меродиите в саксии и панерките за зеленчуци и банани на кухненския плот.
Факт е, че откакто се изпокарахме и намразихме с Хавиера,
а не с гаджето й – кроткият, безхарактерен плужек, Франко,
едва ли не всеки ден след това започнаха да ми се случват разни ужасни неща, като че ли от нищото. В началото почна да ми се вие свят – когато се обръщам наляво и надясно, когато лежа в леглото, а също и когато се навеждам да си обуя маратонките или да взема нещо от пода. После си счупих дясното рамо и то на два пъти (!) на едно и също място в рамките на няколко седмици. Още не ми се е възстановила счупената ръката и почти всичко продължавам да върша само с другата, а преди седмица ме позаболя невинно левият крак откъм тазобедрената става, макар че нито съм се спъвала, падала, ритала футболна топка/тухлена стена/ нечий задник, нито пък съм тренирала във фитнеса. В съботата преди коледа обаче станах от сън и – о, ужас! – не можех да направя и една стъпка. Сестра ми, на която това й беше последният ден от гостито й преди да си тръгне за Норвегия, ми вика: “Е нема си що! Ти си си счупила крака! Още вчера трябваше да идем в болницата и да говорим с твоя доктор, Андерс, за да ни каже как да процедираме с болезнения крак.” Абсурд, изсъсках аз, предпочитам да ме прегледат в спешния на близката болница. И без това нито имам директен телефонен номер, нито личен e-mail на Андерс.
Подготвихме се с Б., сестра ми – както си трябва психически и физически – да се въоръжим с търпение и да чакаме в рамките на няколко часа в спешния център, за да ме “обслужи” някой от малкото дежурни лекари през уикендите, когото предчувствах, че ще е недоспал махмурлия заради снощното коледно парти с препиване с шотчета йермайстер и бири туборг, за да ми каже дали вижда или не вижда нещо сериозно на рентгена.
Б. сложи пластмасов стол под душа в банята, за да се изкъпя и да си избръсна шундата (мразя тая диалектна дума, а беше предпочитана от майка ми – танцьорката от ансамбъл “Пирин”), после ме довлече до спалнята, за да се облека и изведнъж… казах няколко думи на обратно и тотално безсмислени, паникьосах се, че не мога да ги повторя по нормалния начин и в този момент дори не можех да се сетя числата от 1 до 10 и буквално си глътнах граматиката. Б. веднага си помисли, че пак получавам масивен инсулт и направо устата й побеля от страх и ужас. С треперене веднага набра 113 и след няма и десет минути дойдоха трима парамедика, единият от които се заговори с мен на английски, другият ми премери пулса с три пръста, а третият – о, боже мой! – се облегна на плота и с кръстосани ръце се загледа полуухилен в мен. Вместо да се съсредоточа на важни въпроси като “Знаеш ли къде се намираш?”, “Боли ли те главата?” и “Виждаш ли двойно?”, едва ли не ми потекоха лигите вглеждайки се в красивото лице и сексапилното тяло на тоя скандинавски Аполон. Ако бях гей мъж, моментално щеше да ми се надърви пениса от тази хубост. След като казах на тримата парамедици: “Ще прощавате за тая фалшива аларма”, а те отговориха “Няма проблем, this is what we do”, не можах да се въздържа от, да го наречем, комплимента, че са “very handsome guys… but especially THIS one” и показах с показалец скандинавския Аполон. Чак ми дойде отвътре да им предложа да се поотпуснат на канапето за около половин час в тази тяхна тежка професия и хем да ги почерпя с “чай и баклава”, хем да накарам Б. да ги щракне тайно, като папарак, ако се налага, за да се похваля с тяхната “визита” на читателите в тоя блог. (За да съм честна, ще кажа, че ми се гледат любителски видеа на тримата младежи в pornhub.com.)
Три часа и половина след като парамедиците тръгнаха да спасяват в друг квартал някоя 92-годишна бабетка, паднала от колело близо до гробищата, с Б. висяхме на масата една срещу друга в очакване някой оператор да вдигне телефона на прословутия medical help number – 1813, за да се докопаме до някоя болница. Ясно е защо – положението е busy, busy, busy през уикенда, особено сега в истеричните дни преди идването на дебелака с бялата брада, неприятно тело̀ и очевидно видимите по лицето му симптоми на тежък диабет. Точно в 13.30 часа затворих телефона и въздъхнах: Край, предавам се за днеска. А и утре. В спешното тия дни е пълно с шмъркащи татковци и деца с обелени колена, с които ще трябва да се съревновавам, така че сега ще си приложа една мантра (разбирай водка + лайм), за да се успокоя и примиря с поредния проблемен ден, седмица, сезон в тая калпава 2025-а година.
…
Три дни по-късно ме откараха с линейка до близката болница в Bispebjerg.
Не ми се разказва какво си говорих в продължение на седем часа с парамедици, сестри, рентгенолози, както и едно докторче-ортопед, леко като Хари Потър на 14 години, а направо да покажа какво написах в дневника същата вечер, когато се върнах вкъщи и вече се чувствах сломена, по-скоро като кьорава къртица, която отдавна вече не може да си изкопае сложния лабиринт в този вече непоносимо труден живот.
