Вчера сънувах, че аз и СС (последното ми гадже, с което се разделихме в средата на 2018-а) сме в голям и много нестандартен модерен кампус на някакъв северно-норвежки университет, в който се е преместила да работи сестра ми. Денят е един от малкото топли през лятото и отвсякъде мирише упойващо на борови дървета. Между пръснатите из гората институти се минава през широки канали. Със СС не знаем как се качва човек на странните салове в каналите и дали всеки път се изисква такса за такова преместване от точка А до точка Б. Понеже СС ме вози с инвалидна количка, а от време на време дори ме носи на ръце!, не изглежда възможно да се возим безпроблемно на тия проклети салове, които отгоре на всичко изглеждат като примитивния сал на Робинзон Крузо. До противоположната страна на кампуса стигаме обаче по тревата, а не по канала. Оказваме се в нещо като лоби със снимки по стените. Изведнъж започва да ми разправя за първите години от основаването на университета и за известните професори от фотосите появилата се отникъде жена, чието лице ми се струва познато. Направо ми спира сърцето от ужас, когато се сещам, че това е Ани.
Ани Иванова – съученичката на сестра ми от първи клас и приятелка forever – която е мъртва от 15 месеца! Толкова съм убедена в нейната смърт, че насън веднага си казвам, че сънувам, защото не е е възможно да стоим една срещу друга с нея и тя ми разправя за това и онова. Я да се събудя веднага, иначе ще вземем да се целунем по бузите със старата съученичка не на живо, някъде в северна Норвегия, а на оня свят.
На сутринта се оказах все още жива (а Ани Иванова – действително не) и след закуска, гледане на нови записи от крими случая “Петрохан-Околчица” по NOVA и писане на мейл и половина, тръгнах да се разходя в необичайно слънчевия ден, и то само на -2 градуса, в една от последните разкашкани от ледове и къртичено мрачни зимни седмици в Копето.
Попекох се малко на една пейка пред кафенето за татковци с бебета , а после продължих разходката до “Алхамбра”, една от често посещаваните от мен – е, не обществени библиотеки – а бодеги в квартала Фредриксберг. Барманката тъкмо беше отворила кръчмата в 12.15, така че се оказах първата от редовните. Седнах на любимото си място, недалече от прозореца, и то на две възглавнички, понеже съм толкова ниска, че масата ми иде едва ли не до брадичката. След първия облекчаващ гълток от бялото вино се заглеждам в ръчни написаното писмо, залепено с черен скоч на стената в ляво от мен. Очевидно, написаното се отнася до вече споменатите “редовни”.
Четях бавно, сричах…и изведнъж пак ми спря сърцето. Но не от ужас, както стана в съня с живата мъртва Ани, а по-скоро от жалост, понеже веднага останах с впечатлението, че един от постоянните клиенти ще черпи приятели и познати за последния си път към неизбежната му скорошна смърт. Ама какво да си мисли човек – този умиращ с инициалите “HP” ще се окаже “на някое друго място” (“Vi ses derude et sted”), понеже не му са се получила нещата, защото “за съжаление, загубихме битката” (“Desværre tabte vi kampen”). Тоест, става въпрос за битката с дългогодишната болест. Явно “HP” се е въздигнал над отчаянието и омразата, и вече е във фаза на приемане и успокоение. Ще има нещо като пирова победа над смъртта, ах!, и ще вдигнат тост за човешката сила пред умирането в тази кръчма 80 квадрата с бомбастичното име на арабски – “Красивата”. Габриел Гарсия Маркес може да е казвал, че единственото съжаление, което ще има при умирането, е ако не е за любов, обаче “HP” е тръгнал да умира не от съжаление за любовта, а за пиенето на евтина бира с приятелите. Тъкмо ми нахлуха в главата тия тежки мисли и пратих скрийншот на снимката на Б., сестра ми, за да й покажа, че има драма с умиращ човек, който иска да прекара едва ли не последния си ден в живота в тази бодега, когато тя веднага предположи точно обратната история: “Какво пискаш! Фалирала е кръчмата и управителят предлага за последно да се съберат и да се натрескат с бира и шотчета с ликьор.”
Погледнах надясно и точно тогава видях други бележки, залепени на стената зад бара.
Там пишеше: “След първи март ви остават 14 дни да се разкарате от сградата на улица “Добра надежда””.
Ясно-о-о. Банкрутът ги е ударил в сърцето. Жалко за бодегата, ама аз лично няма да цивря – в крайна сметка не пускат капенците на единственото евтино кръчме в града.
Допих си виното и на излизане, вместо да се пошегувам с тримата, седнали на бара с “Надявам се да се видим след 14 дни на небето”, просто казах “Мерси” на мустакатия любител не само на Tubоrg, но и на ротативките, който любезно ми отвори външната врата.
Шест минути по-късно, вече пътуваща в метрото, си мислех не за “Красивата”, а по-скоро за “Грозната”: поредното друго барче, в което щях да положа морна гръд през следващите час-два.
*****************
Няколко дни по-късно:
