След като през октомври миналата година си счупих дясната ръка – два пъти!, а после и костица в пелвиса, си замразих абонамента в близкия ми фитнес и зачаках да се излекувам.
И чаках,
чаках,
чаках… месеци наред.
Когато една сутрин установих, че вече мога да си държа чашата кафе с дясната ръка и да ритам в ташаците радикални ислямисти с левия крак, вече бях готова за тренировки. Така де, задължително трябваше да почна да спортувам – не само защото се чувствах скована и подгърбена като една Баба Яга, а понеже ако не се стегна физически колкото се може по-бързо, ще има проблем за поредната ми тежка операция, която е насрочена за края на април.
От години ходя на фитнес – най-вече заради естествения опиат – ендорфина, който, ако съм правила интензивни упражнения, ми го “подарява” хипоталамусът. А също защото обичам да съм с яки бицепсите – малко като Супер Разрушителя Хълк Хоган, ама без русия мустак. Но тъй като вече не се сравнявах с умрелия неотдавна шармантен кечист, някакси се бях примирила, че мускулите ми са се отпуснали като сплескан бахур заради счупването на ръката. До оня ден, в който се върнах, макар и не с аплаузи!, във фитнес центъра. А това не е стандартен такъв. В тоя фитнес център, който е на около 8-9 минути пеша от там, където живея, хем предлагат индивидуална физиотерапия на хора с всякакви видове болежки и парализи след тежки инсулти, хем може да си си в нормална, даже отлична форма спортуващ член, който просто си ходи в тоя двуетажен център, за да си търчи на пътечката или да се чекне и разтяга на организиран пилатес покрай майките с бебета на гърба, които се надяват бързо да им се стегнат коремчетата и циците.
Когато се отписах от предишния си фитнес, защото ми беше писнало да ходя дотам за 40 минути със смяна на линиите в метрото и се записах в Nørrebro Fysioterapi, ме питаха дали искам да тренирам с помощта на физио-треньорите БЕЗ ДОПЪЛНИТЕЛНА ТАКСА към месечната вноска от 400 крони, отговорих: “Оценявам тая възможност, ама не, мерси.” Така де – нито ме знаят каква стока съм, нито пък има смисъл да им обяснявам, че съм нещо като негативист-темерут, който не обича хората и най-вече да си лафи с тоя и оня за болежки, любов, авокадо и още нещо. Не ме вълнува никой и нищо, освен котките, мълчаливите кибици в кръчмите и никога непреструващите се ухилени хора с Даун. Е, не че не ми привлича окото някое и друго момченце – например това…
– дето работи тука за доброто на страдащите люде, но си го гледам отстрани как проявява професионализъм плюс емпатия, докато помага на ужасно висока тийнеджърка- анорексичка и майка й да скачат на мини-батут.
Чакайте да ви кажа нещо друго (ако вече не ви станало досадно от тоя блог и сте превключили на новините да гледате поредните репортажи за шофьори с 5-6 промила алкохол или за някой умрял известен актьор, футболист, политик-лобист…). Май вече съм споменавала, че живея в един от централните квартали, чиято северна част е доста известна като място на мулти-културни люде, но аз му викам “Кебабистан”. (Ясно е какви са, как изглеждат и как се обличат тези “мулти-културали” и къде в безистените под гарата и метрото пикаят и си раздават крак и оръжия.)
Аз живея около километър от “Кебабистан”. Верно, може и да ми е гнусно да минавам оттам, но около веднъж седмично ходя до някоя от специфичните им зарзаватчийници/ бакалии, за да си купя кус-кус, туршия, люти чушки, боб в консерва, фурми, но не мозъчета и главички като тези, които ви показвам в главната снимка ма блога.
Горе-долу се чувствам така, като че ли се бутам покрай лелките в миризлив магазин някъде в крайните квартали на Дупница.
А безспорно “мулти-културални” жени тренират всеки вторник, между 12 и 13 часа, в моята физиотерапия/ фитнес, намираща се на улицата, наречена на бога на гръмотевиците и бурите – Thorsgade 53. Съмнявам се, че казват ашколсун на тоя червенокос местен герой, но това, разбира се, изобщо не е от значение. Важното е, че готвят кила басмати и овнешко и редовно карат колела, за да се поддържат телесната си форма.
Някои от постоянните идват с личен придружител, който им помага с удивителна самоотверженост и безгранична любов в тежките им тренировки. Например тази членка:
А това е нейният съпруг-придружител. Както виждате, никога не пуска от ръцете си любимата й чантичка (макар че, ако питате мен, би могъл да я държи в някое от шкафчетата с катинари в съблекалнята).
От цели два дена вече не мога да отида във фитнеса на Улицата на Тор заради бурните ветрове, които донесе ураганът Дейв, идващ откъм Южна Норвегия, и нямам търпение утре да мога да се добера до физиотерапията без да ми падне саксия, бебе или нещо друго от някой балкон, не за друго, а за да си помпам бицепсите. А също, за да зяпам фитнес манячките с фереджета и са̀рита!
