Един ден се събудих с идеята да се разходя из южната част на Копето и по-конкретно – в Sluseholmen – новия и бързо развиващ се като една красива, но и подмолна мухоморка квартал, от който преди 14 месеца фирмата-монополист за отдаване на жилища под наем ме изгони с шутове и с абсолютна забрана да се връщам отново в някой друг от многото им апартаменти. (Може би друг път ще разказвам защо ми прекратиха договора. Или не. Просто не ми се връща назад към оня драматичен спомен.)
С няколко изречения ще спомена кога и защо копенхагенците си построиха нещо като Амстердам на бъдещето, за да направите връзка между копнежа ми за живота в новия квартал – една подредена съразмерност от утопичен вид, в която хората карат каяци и носят ленени дрехи в шафраново жълто, кокосово бяло и морско синьо – и тъмната му страна.
Едно време, от 1866-а до началото на 20-ти век, Шлюсехолмен е бил индустриална зона: там имало всичко – от фабрика за производство на цимент, през фирми за шипинг и логистика, производство на самолети, та до филиала на Ford и Lemvigh-Müller, най-стария и най-голям датски производител на стомана. Когато всички тези представители на тежката индустрия започват да се изнасят от пристанището, общината взима решение да превърне Шлусехолмен в жилищен квартал, прорязан от канали. Мозъкът, родил грандиозния проект, е на известния холандски архитект, представител на пост-модернизма, Шьоерд Сутерс, а изпълнението му е възложено на местна архитектска фирма, която работи в сътрудничество с пристанищната и общинска управа на Копенхаген.
Строителството започва през 2004 г., а само две години по-късно пристигат първите заселници.
А аз, Вучето, се озовах в новия квартал 10 години по-късно.
Слязох от метрото на Шлюсехолмен и ах! …гигантските строежи, предизвикващи ежедневно главоболие, ужасен шум и досадно обикаляне заради загражденията, ги нямаше! Комбинацията oт класически скандинавски минимализъм и функционалност на сгради, кафенета, площи, мостчета, паркове, опияняваща тишина и нон-стоп чуруликане на едва ли не конкуриращите се за премиални заплати пилета направо ми отвя главата. Веднага ми дойде отвътре да изтърся във Вайбъра на Б., сестра ми, какво ми се иска в тоя съдбовен момент.
Аз: Пак ми се живее в тоя квартал, да му се не види. Така са построили това място, че усещането е, че все едно човек е попаднал в утопичен град. Все едно съм в научно-фантастичен филм, от който се разбира, че малка част от хората са напуснали загнилата Земя и се преместили да живеят на друга планета. Все едно съм пристигнала не с метрото, а с някаква машина на времето в тоя рай, и годината е не 2026-а, а 2145-а.
Б. се прави на самарянка и ми вика: “Ами хайде, пробвай дали ще си намериш апартамент от Life X1 … ако, разбира се, вече са забравили, че си persona non grata. В което се съмнявам!
Обаче няма и половин час по-късно и ми потънаха гемиите, понеже стана… хм… един вид беля. Пак писах на сестрата-самарянката, но сега с ужас и потрес: “Абсурд е да заживея в тоя шибан Шлусехолмен, понеже е станал буквално Квартала на Богатите. А аз съм богата само с умението да си завързвам правилно връзките на обувките и да се храня като културен човек със затворена уста.”
Тъкмо бях пресякла моста към кея и намерението ми беше да се кача на корабчето от южната част на града към северната, изведнъж ми се прииска да изпия чаша вино с лед на маса точно срещу морето – ето, също като тази интелектуална девойка на точно това място през август, 2023-а.
Не за друго, а заради нотката носталгия към времето, когато често идвах до кафенето на тая прекрасна променада – Tеglholmens Østkai – особено през лятото и си работех, пишейки поредната публикация в WebCafe или малки статии за кондомския пацифизъм за гейски уебсайтове в Лос Анджелос и Ню Йорк. Седях в “YumYoga&Café”, но не защото ми харесваше заведението и атмосферата в него – о, не! – а само заради гледката пред него. За съжаление, в тоя снобски квартал нямаше дори една класическа датска кръчма в рамките на 5-6 км (около блока, в който живея сега, само в рамките на 600 метра има над десет бодеги!). Просто нямаше свястно място, където да отида пеша, а не с автобуси или корабчета, за да си поработя час-два в моя си стил: вино с лед или Блъди Мери със селъри + лаптоп, а не комбуча или Копи Лювак + лаптоп. Дразнех се от “Yum” защото беше комбинация между луксозно кафене, зала за йога за напреднали, не-отчаяни съпруги и инфантилни “баристи“ от селска Испания или от не знам си къде по света, някои от които се правеха на Лурдес, щерката на Мадона, дето обича да се хвали с косматите си подмишници. А още повече се дразнех, или по-скоро се възмущавах, че тия девойки-с-косми пълнеха много по-малко от задължителните 150 мл в чашата за вино: не стига, че струваше 60 крони, ами и единствените два вида предлагани вина бяха органични и претенциозни, обаче блудкави и прекалено скъпи. Беше ме скръндза да си купувам вино в това кафене, ама тогава не ходех, бутайки си ролатор и нямаше как да мъкна в чантата хем лаптоп, книга, кърпички за ръце, химикалки, лещи, огледалца и какво ли още не, хем голяма бутилка евтино вино от магазина.
Няколко месеца след тежкия инсулт престанах да ходя в “Yum”, а само до двете близки кафенета – Lagkagehuset и Riccos. Други кафенета нямаше. А пъбове – хептен не. Отначало нагло си джоках бяло винце, пресипано в пластмасова бутилка за вода, а после – тайно, понеже не един и два пъти видимо любезните, но очевидно скандализирани управители ме предупреждаваха, че ще ми забранят да влизам в техните тотално безалкохолни кафенетa. Та аз им нарушавах правилата във всяко едно отношение. Което е срамота и неприлично. Най-вече заради напъпилите, с полуголи цомби майчици с кърмачета, които в момента се възбуждат от комбучата, а не от секс с непознат след напиване в дискотека. Жалка работа, ама така беше ограничено положението отвсякъде тогава – нито можех да се кача в автобуса с тежкия ролатор, нито можех да ползвам близката спирка на метрото, понеже заради огражденията на големия строеж нямаше достъп до асансьора, а можеше да се слезе до под земята само по 50-те стълби, което, разбира се, беше абсурдно за мен. Заради ролатора. А и заради десния крак. Единствено можех да се разходя до други дестинации в града с вече споменатото корабче. Води се ъм градски транспорт и е много приятен алтернативен автобус, но… ако бързаш за някъде, просто забрави и по-добре скачай на колело! Въпреки че често ходех до спирката на корабчето-автобус 992 , не стъпвах и за пет минути в “Yum” , понеже вече хептен не можех да понасям И ТАМ седенките на надулите се от гордост млади родители с насрани бебета. А най-вече бягах като дявол от тамян от това кафене заради увеличената цена на органичната отрова с вкус на винен оцет – 75 крони!
Когато днес, заради рядката превъзбуда от разходка+море+хубаво време+моментно уважение към падналия в бой Ботев, реших да се разглезя, престъпих не плахо, а със самочувствие в “Yum” и на поредната англоговоряща пръдла, която се прави на бариста, колкото аз се правя на балерина, казах, че искам чаша бяло вино с едно ледче. Нито питах какъв е сортът, колко са процентите, каква е цената, нито нищо.
А трябваше!
Скъпи, знайни и незнайни хора! В секундата в която видях, че в пос терминала на бара се появява сумата от 95.00 крони (12.39 евро), ме побиха тръпки – от ужас, гняв и невъзможност за връщане назад. Не вървеше да кажа “А-а, много ми е скъпо, така че върни виното в бутилката и ми дай вода от чешмата. Безплатно! ” Взех скъпоценната чаша, даже не – византийския бокал с рубини! – с трепереща лява ръка, излязох отвънка, свлякох се на масичка-за-един-льохман и… ми се доплака. Настроението ми се влоши още повече, когато се оказа, че точно срещу мен седят двама гърци, и то не двама ослепителни Ероси, а по мое впечатление – Форкис и Кето2.
Какво да кажа за финал на тоя безсмислен и лишен от драма или вълнуваш съспенс разказ? Ето какво: Името на това, да го кажем, злополучно кафене се състои от дума, която всъщност не е дума, а възклицание. Някои модерни хора биха възкликнали : “Yum!” и дори “Yum Yum!”, за да покажат, че нещо, до което се докосват, е вкусно и много хубаво на мирис. Уви, на мен нито ми се викаше “Yum!”, нито “Hurrah!”, нито “Caramba!” , а по-скоро ми идеше да се метна от палубата на корабчето, макар че И ТОВА нямаше как да стане, понеже не съм професионална самоубийца. Въпреки това си представям как след година-две от общината проявяват такъв интерес към впечатляващата и покъртителна съдба на реална, без-да-иска удавила се в Балтийско море европейка със стрaнен живот, че решават да забодат бронзова статуя в нейния естествен размер – значи не повече от 130 см – на камък вляво от този на Малката Русалка. Ще ме представят пред световните медии като художествена алтернатива на над стогодишната гола русалка: модерна жена, чието сърце се е пръснало от мъка, но не заради несподелена любов към красив и богат женкар, а заради брутално завършилата й връзка с евтиното вино.
———————————————————–
- Фирмата, от която ме изгониха като мръсно мачѐ, се казва така. И пак повтарям: в тоя район друга такава, конкурентна, няма! ↩︎
- Морски божества-чудовища – Форкин е морски дракон, а Кето – китоподобно същество. ↩︎
