Както всеки четвъртък идва филипинската чистачка Мерилин, а.к.а. Филка – на която Мая всяка събота оставя шоколадче на леглото си – като комплимент и уважение към работата й. В този ден обаче посещението на Филка става повод за нова, макар и индиректна конфронтация с Шляпката, чийто боклук Мая вече няма право да преподрежда в общото кошче, но чиито действия продължава да следи изкъсо. Като по команда Шляпката включва фурната да пече животно точно когато Филка почва да работи с прахосмукачка, парцали и прочее.
Обаче тъкмо когато започва да чисти банята, той най-нахално решава, че трябва да се изкъпе “точно сега” и иска – не иска, Филка е принудена да излезе от апартамента и да се разсейва между етажите, докато Господарят се чипка под душа в продължение на цели 20 минути. На Мая пак й завират лайната и пишем мейл тип “friendly reminder”, уж до всички, да не се пречкат на Филка, докато чисти. “Думам ти, дъще, сещай се, снахо”
В петък, 26. юни, рано-рано Мая пак отива в Биспебйерг. В 9 и нещо е минала на скенер, но в ортопедията й казват, че… оооооо, не, днеска няма как да ви види лекар, чакайте резултата от скенера и съобщение за нов час в ап-а. Ясна е работата, казва си Мая, поръчва един Flex и сяда в парка на болницата да чака колата да дойде след два часа1 на природа, покрай приличащи на фазани гугутки, чист въздух, но на без вино, понеже с омраза и възмущение установява, че в 7 Eleven не продават алкохол, понеже било забранено в болница. Shame on you!
Meanwhile в Кристиансанд2 аз също ставам рано, Иво ме откарва до летището, качвам се на самолет за Осло и докато чакам връзката за Копенхаген на Гардемоен, правя компания на Мая в чакането на Flex-а. И тогава се случва “поредната футболна драма, драги зрители!”. Чакането на транспорт се е оказало чакане на Годо, защото Мaя е поръчала колата на домашния адрес! Ами сега? Не върви да поръча нова кола и да чака още два часа , затова вика такси. В него пък не може да се качи сама, а шофьорът няма право дори да я докосне, за да й помогне физически, та добре че наблизо минават две медицински сестри, излезнали на обедна почивка, които помагат с натоварването на задната седалка.
Малко след 16 часа престъпих прага на апартамента с “Бяла роза ще закича…” Буквално. И букет бели рози в ръка.
Понеделник, 29. юни. Чакаме.
Чакаме за преглед при специалист. И понеже става ясно, че и днеска няма да е, решаваме утре да идем на място, а междувременно Мая вика: със или без счупена ръка, крайно време е за ботокс.
Козметичната клиника CeriX, където Мая е клиент вече две години, се намира баш в центъра на центъра. Довлякохме се дотам през тълпите шопъри и туристи точно навреме за процедурата и едно типично скандинавско Барби на име София…
… за няма и десет минути бацна животворния ботокс в челото на Мая. Прибирането обаче се оказа по-сложно. Бяхме поръчали Flex, но решихме, че не ни се чака, та си викнахме такси. Не знам какво точно се случи, но и двамата шофьори почнаха да звънят по едно и също време. Тоя на таксито каза, че улицата е затворена и не може да стигне до нас, а другия въобще не го разбрахме, и от два стола – на земята. След като стана ясно, че и двете коли няма да дойдат, поръчахме ново такси от друга улица и се измъкнахме от гювеча.
Вторник, 30.юни.
Понеже заподозряхме, че случаят с хумеруса е някакси забравен, още вчера решихме , че нещата може да се разрешат само на място. Излязохме да чакаме Flex-а на улицата към 10.30 и след около четвърт час се появи един бус. И един брадат арабин, който го караше. И с който се скарахме. Сценката започва съвсем невинно – помолихме го да свали падащия борд, защото така качването на клиента със счупена, превързана със слинг ръка, плюс ролатор, бутан от другата ръка, ще е по-лесно. А и по принцип шофьорите на високите бусове вършат точно това, когато Мая си пътува сама.
– Не може, – каза брадатият Ахмед или Мохамед и добави нещо на толкова лош английски, че не го разбрахме. Най-вероятно ставаше въпрос за друг клиент в инвалидна количка в буса, та затова нямаше как да се качим отзад. Както и да е, натоварих някакси Мая. Вътре нямаше никой. Спогледахме се учудено.
– What the fuck is going on? – попита Мая. Преди да мога да отговоря, шофьорът скочи, надвеси се над нея и се развика:
– You don’t respect me! Слизай! Няма да ви возя.
Естествено, че отказахме да слезем, а той нямаше как да ни изрита от буса. И така положението се закучи – Мая седи на една от пасажерските седалки, аз стоя права на вратата на буса, а арабинът е зад волана. За първи път Мая трае, а аз се карам. Опитвам се да обясня, че той (а не ние) се държи грубо, но той вече е запалил моторетката и е зациклил на едно изречение: “You don’t respect me, you don’t respect me!”, като много внимава да не се обърне директно с лице към мен, защото …ами нали съм жена, а неговата “културна” култура му забранява да поглежда в очите такива низши същества. Ситуацията ескалира и мохамеданинът се обажда на дежурния в централата на Flextrafik. Голяма грешка, понеже го включва на високоговорител и аз не само чувам и разбирам какво какво му обяснява на дървения си датски, но и се намесвам с нашата версия на случката. Дежурният, Мартин (с прекрасен английски), се пробва в ролята на миротворец – не особено успешно, но криво-ляво стигаме до компромис. Слизаме от буса (през падащия борд, който в крайна сметка брадатият тъпак трябва да пусне! ) срещу обещанието на Мартин да ни се обади по-късно, за да си поговорим насаме относно случката и как да пуснем жалба до фирмата.
А какво стана след като все пак пристигнахме с такси в болницата за N-ти път, разберете в следващата, трета част на този епичен разказ за Вучето и сестра й в големия град.
_______________________________________________________
- Flextrafik e транспортна услуга за възрастни и/или инвалиди – един вид такси на цената на билетче за градския транспорт. Кола обаче може да се поръча най-рано два часа предварително.
↩︎ - Град в Югоизточна Норвегия, в който Б. и мъжът й Иво живеят повече от 20 години – (бел. Вучето) ↩︎
Пълен цирк.