Имам такива периоди напоследък, че едва ли не на всеки два часа ми се случва нещо или болезнено, или дразнещо, или опасно, или и трите неща едновременно. Искам да изляза най-после от тоя кръговрат, ама не става. Продължавам да си седя в чистилището, чистя си греховете, но не с молитви, а с веро и шкурка, и вместо да заминавам най-после за рая, не мърдам оттам.
Давам ви пример.
Вчера, след събуждането от сън и миенето на зъби, тръгвам да пия кафе и – прас! – удрям си босия ляв крак в стола и …
На другия ден едвам си обувам адидаската на подутото и пулсиращо от болка стъпало и куцук-куцук тръгвам към големия супермаркет Kvickly на две спирки с метрото от нас – не че нямам магазини под *уя там, където живея, ама обичам да ходя там, понеже има богат щанд за вина от Италия до Австралия (но в никакъв случай от “китната” България), пресни подправки в саксийки, мишки-играчки за котки, дезодоранти и какво ли не. А най-вече понеже от време на време засичам един от продавачите – около 17-18 годишно момче, над 190 см висок, класически скандинавски тип, slink male mash body1 и, о боже!, с такова перфектно, божествено красиво лице – без и една пъпка дори! – че буквално потъвам в деветия облак2 в момента, в който го поглеждам седнал зад касата. Не че се държа като разпъпила в любовта тинейджърка с бушуващи хормони, ама веднъж не можах да се стърпя и му казах: “Толкова си красив, че не мога да гледам на друго място. Нито дори към щанда с евтината финландска водка!”
И днеска – същата работа. Разменихме усмивки и намигване (аз към него де, не той към мен) и аз така се захласвам, че след като плащам покупките, не забелязвам, че телефонът ми пада от джоба на якето. Имам късмет, че една женичка с мустаци и хиджаб ме настигна на улицата и ми подава айфона.
(За съжаление, без снимка тука )
Слизам от метрото на една от най-претъпканите с народ станции – Nørreport – и се нареждам сред чакащите асансьора, повечето от които са майки и татковци с детски колички, пътници с големи куфари и такива като мен – бабки с ролатори с четири колела. Веднага правя забележка на един кльощав, смръдлив наркоман без предни зъби, че трябва да направи път със своето колело на бебешките колички, възрастните и и инвалидите, а той ми изплюва в лицето да се разкарам. Аз казвам, не, нема начин, ето сега ще те снимам, за да ти покажа физиономията на служителите ей там зад нас, за да вземат да те глобят за това поведение. И наркоманчето веднага скача и ми бие шут. Става суматоха. Повечето от чакащите пътници започват да се възмущават, но очевидно не смеят да реагират. Само двама от тях – добре облечени и поддържани мъже на около 60 – идват да ме защитят и евентуално веднага да викнат полиция. Правят нещо като кордон около мен – малкото, беззащитно, но и бая отворено Вуче – с цел да не се изпобием с беззъбия наркоман с колело в рамките на осемте секунди пътуване от подземната станция до булеварда Nørre Voldgade на повърхността.
Часът вече е 16.35. Сядам в близкото кръчме – не за друго, а за да се успокоя от последната случка, заради която сега можех да съм или в интензивното, или в полицията – и по едно време закапва дъжд. А час по-късно идва…
… ураганът.
Казва ми: “Приятно ми е, казвам се Ейми”
Направо завиждам на всеки от вас, който ми каже, че всеки ден животът му се струва скучен, леко банален, но все пак смислен и така до 99-ия рожден ден. А аз… вместо да си седя вкъщи в люлеещ се стол с одеалце на краката и пунш в дясната ръка, трябва да оправям погрома върху многото саксии с цветя и палми на на терасата.
Ако вятърът не ме издуха от втория етаж в задния двор или в скута на Свети Петър, идва утрото и аз продължавам напред – но не към боксовия ринг на Пулев, а в лимбото3
__________________________________________________________
- Високо и стройно релефно мъжко тяло ↩︎
- Английският идиом “to be on cloud nine” означава „намирам се на седмото небе ↩︎
- Преддверие на ада; чистилище ↩︎
